Когато прие да замине с колегата си на работа извън страната за няколко месеца, беше убеден, че това е едно разумно решение.
Знаеше, че за него и приятелката му тази раздяла ще е трудна, но имаше нужда да го направи. Не само за себе си - за тях двамата.
Разбира се, родителите й можеха да им осигурят всичко необходимо, макар за хора като тях той не беше мечтания зет. Но никога не бяха отказвали нещо на единствената си дъщеря, а и бяха впечатлени от силата и трайността на чувствата им. Като че ли с времето обичта им ставаше все по-силна и осезаема, узряваше като уханен плод, и нищо не можеше да попречи на щастието им.
Само дето той все повече изпитваше необходимост да се почувства независим, да покаже, че е достатъчно отговорен и способен да се погрижи за любимата жена, без да е нужно постоянно да разчитат на подкрепата на заможните й родители. Тя бе твърде влюбена и млада, за да го разбере, а начина й на живот бе много различен от неговия, никога не й се беше налагало да се бори сама, за да постигне каквото и да било. Искаше го за себе си така, както бе искала и получавала всичко в живота си - с лекота, без никакви усложнения. За това и не разбираше желанието му да замине, въпреки, че той се опита да й обясни какви възможности за развитие му дава тази работа. Баща й беше влиятелен човек, винаги можеше да му помогне, така че тя отказваше да приеме неговото упорство да направи нещо сам за общото им бъдеще.
В крайна сметка обаче се примири, не защото се убеди колко важно е това за него, а просто защото много го обичаше. Но до последната минута, когато го изпращаше, не успя да прикрие неодобрението си и пълните й с тих укор разплакани очи засилиха болката от раздялата.
Адаптирането към новата среда и работа ангажираха мислите му и физическата му активност до толкова, че той успя да се мобилизира максимално, въпреки трудностите и раздялата. Все пак имаха възможност да се чуват редовно, което успокояваше и двамата, а него зареждаше с нови сили. С колегата си се разбираше чудесно, той беше ведър човек, винаги настроен оптимистично и с вкус към удоволствията. Бързо си намери подходяща компания, към която се опита да приобщи и него, но той не прояви особен интерес. Намираше, че подобни развлечения само биха го натоварили допълнително. Един-единствен път придружи колегата си - на неговият рожден ден, и тогава я видя за първи път. Беше тиха и ненатрапчива, но усещането за нея го обви като скъп изискан парфюм, осезателно и вълнуващо. Дори не разбра какво точно се случи, но откакто я зърна между останалите гости, не престана да търси очите й, а когато я докосна за първи път докато танцуваха, се развълнува като влюбен ученик.
На другата сутрин си обясни всичко с количеството алкохол, което беше изпил, но тя упорито не излизаше от ума му, и когато вечерта му се обади, се почувства истински шастливец. Започнаха да се виждат редовно, прекарваха заедно все повече време, тя почти се пренесе в квартирата му.
Той си даваше сметка, че това, което изпитва към това момиче е нещо съвсем различно от всичко, което бе изпитвал досега. Страст, привличане, любов от пръв поглед - каквото и да беше, изправяше го на нокти, зареждаше го с луда енергия, взривяваше го. Имаше нужда от това, никога преди не се беше чувствал толкова жив. Но все още дълбоко в себе си носеше усещането за момичето, в което години наред беше влюбен. Тази връзка се беше превърнала в начин на живот за него, без който той не можеше да си представи своето бъдеще. Въпреки силното привличане към тази жена, появила се толкова ненадейно в живота му, че приличаше на красива магия, той обичаше своето момиче, и не беше в състояние да прикрива това. А и не виждаше смисъл да го прави. Новата му позната не задаваше никакви въпроси, като че ли това, което изживяваха в момента й бе достатъчно, за да се чувства прекрасно, а бъдещето нямаше никакво значение. Самият той избягваше да мисли за деня, когато ще трябва да си замине, и всичко да приключи. Не беше трудно - едно нейно докосване беше в състояние да разпръсне всички негативни мисли, а усмивката й озаряваше целият му ден, правеше всичко по-цветно, по-красиво, по-лесно. До такава степен му въздействаше, че понякога се чудеше дали е истинска.
Онази сутрин усети, че я няма още преди да се събуди напълно. После видя бележката на възглавницата. Беше решила да си тръгне без да се сбогува с мисълта, че така ще е по-безболезнено и за двамата. Писъмцето й беше кратко, но пропито с толкова чувство, че очите му се напълниха със сълзи, а в гърлото му заседна буца, която така и не успя да преглътне.
"Не за да съхраня миговете вечност, които споделихме, не за да ти даря най-скъпото, което имам, не затова оставям сърцето си при теб - беше написала - А защото иначе не мога."
Толкова неочаквано и силно го заболя, че успя само да си помисли "Този път ще е краят", преди да полети в нищото.
Когато отвори очи в меката белота на болничната стая, първото, което видя, бе милото, познато лице на приятелката си. Както винаги - безкрайно предана и много, много влюбена. Каза му, че получил сърдечна криза, и имал късмет, че колегата му го открил навреме. Обадил се и на нея, и тя позбързала да пристигне в първия възможен момент.
- Това мое сърце... - въздъхна той. Имаше слабо сърце по рождение. Бяха го предупредили, че един стрес или прекомерно натоварване могат да му струват живота.
- Почакай само да чуеш, говорих с лекуващия лекар, консултирах се и с други - развълнувано заговори тя, лицето й грееше. Така озарена приличаше на ангел. - Изследванията ти никога не са били толкова добри. Всички са изумени, увериха ме, че сърцето ти е съвсем здраво. Сякаш си се сдобил с ново сърце.

Иди във форума