Баркодът на Сизиф
Обратно
в сайта
© Стефан Кръстев (Cefules)
Действието се развива в далечно бъдеще. Личните документи
представляват баркод, върху дясната ръка и челото с размери 6 на 6 на 6
микрона, в които е вкарана цялата информация за носителя. Главният герой е
обикновен мъж, докато не се забърква в ужасяващо престъпление, успява да
избяга от Системата, подпомаган от престъпния бос и учен Танатос, който му
поставя и фалшивия баркод, но фалшивия баркод се оказва заразен. С него
наричащият се вече Сизиф беглец се лута извън Системата, сред тъй
наречените в нея: Съществуващи.
Кратък откъс:
Както разбрахме, за Сизиф съществуващите в много отношения бяха по-живи
от живите, но също тъй му изглеждаше, че някои са по-мъртви и от
мъртъвците на Танатос. Тук разбра какво означава печал. Някои живееха
поради болестите си. Други мотиви нямаха, освен да се борят с настъпващата
смърт, и биха си отишли, ако не се е стоварило върху тях злото. Повечето от
болестите им бяха лечими в Системата. Но спасението беше безумно скъпо.
За почти никой от страдащите не беше достъпно. Имаше и хора като животни.
Без нито един имплант по себе си, дори без баркод. Как живееха им беше трудно да обяснят и сами. Подобно болните се крепяха единствено чрез борбата
си за съществуване и ако не им се налагаше да я водят, навярно биха
рухнали, толкова изтощени изглеждаха. Само в очите им - извор и опожарена
нощ, диво същество, което не желаеше да бъде прогонено от дома си и лесно
нямаше да се предаде. Имаше случаи, в които разполагаха със странни, почти
зловещи и непознати за Живите в Системата технологии. Ставаше въпрос за
прототипи на експериментални продукти, не навлезли за широко
ползване в Системата и изхвърлени от нея. Съществуващите ги откриваха и
използваха. Някои от тях бяха вредни, други - меко е да се каже неморални.
Например, ползваните от уличните артисти. Имплантирана птичка на рамото,
пееща невероятно красиво. През цялото време, докато гласът й вае от
красиви, по-красиви звукови фигури, тя иска да полети. Инстинктът й го
желае. Мъчи се да се откъсне и чувства болката от откъсването. Същата
болка чувства и носителят й, а тя, освен своята, понася и неговата болка. И
колкото по-красив става гласът й, толкова повече нараства болката, а
колкото повече нараства болката, по-красив става гласът й. Накрая и тя, и
носителят й губят съзнание, но дотогава шапката или кутията пред тях се
пълни с монети. Стара парична единица, от преди парите да преминат
изцяло в електронни импулси.
Но имаше и учудващо пренебрегнати от Системата удобства като Иглата на щастието и нещастието. Когато някой се почувстваше онова щастие, толкова огромно, че изпитваш в него страх, че ще се пръснеш, ако не го споделиш, достатъчно беше да притежава такава игла. Забиваше се леко, малко над сърцето и в радиус от няколко метра всички останали чувстваха трепета на радостта, без да разберат дори причините за нея. Ако някой пък беше страшно раздразнен и не искаше никой да го доближава, пак можеше да забие подобна игла и хората не само не му досаждаха, а го и отбягваха. Разбира се, технологията си е имала и неудобства. Говори се за жени, които така изпитвали любовниците си. Забивали им иглите, за да разберат дали толкова щастливи ги правят, а обикновено точно този тип жени не могат да направят толкова щастлив мъж, колкото е редно да се показва пред любовницата си.
Това, което притежаваше Тъга, в началото го шокира. Тъга беше двойница на Радост. С по-малко импланти, но с нейната усмивка и с нейните очи. Нямаше двата обръча, но имаше онези естествени бръчки повехнало, които му откриха непознато очарование и предизвикаха спонтанна възбуда и желание. Имаше фигурата на Радост и ухаеше на един от най-красивите й аромати. Само че това беше натуралният й мирис, долавящ се под всеки ползван парфюм. За разлика от Радост, Тъга беше много ограничена. Приличаше на животинче. Това будеше миловидни чувства към нея. Понякога беше раздразнителна. В повечето случаи - мълчалива. Не защото й се мълчеше, а защото нямаше какво да каже. Ако Радост обаче малко преиграваше с първичността и сексуалната си агресивност, при Тъга те бяха вродени. Истинска дъщеря на природата. Отдаваше се до дъно, виеше като вълчица, драскаше като котка и често не съзнаваше какво й се случва. Възбудена, губеше контрол и сама казваше: “За щастие, аз съм Тъга! По-често твърде подтисната, за да позволя на тялото...”
Запознаха се малко след като Сизиф каза сбогом на котките.
Един уличен артист беше отпуснал гласа на птичката. Нямаше както обикновено събрали се около такъв хора. Залиташе от болка, а гласът на птичката беше толкова, толкова красив, че Сизиф съобрази - този човек отдавна е трябвало да изгуби съзнание. Пред него имаше една единствена жена. В сиво жакетче със сива шапка. Когато се приближи до нея, разбра защо няма други хора. Беше забила иглата на щастието и нещастието над сърцето си. Тя се чувстваше ужасно. Накара да се почувства ужасно и Сизиф, и също не би издържал като останалите отминали спектакъла, ако не забеляза приликата й с Радост. Но я нарече тъга, преди да е разбрал, че тя сама е избрала за свое име Тъга. Щеше да е пълна двойница на Радост, ако не беше толкова семпла откъм импланти, всъщност не само откъм импланти, но за другото просто не намери име. Приличаше на една ограбена Радост.
А какво е тъгата, ако не ограбена Радост! – помисли си, а после чу в дълбините на съзнанието си гласа на Радост: "Ограбената радост или реалността, която настъпва на мястото на идеята за нея. Приличат си, а изглежда обратна на онова, което сме имали, представяли сме си, че ще бъде, искали сме. Но май ще си поредният, който ще предпочете Мъртвата Радост пред Съществуващата Тъга."
- Защо го правиш! – попита я през зъби. – Защо!
- Какво? – не разбра непознатата.
- Този човек понася болка, за да спечели, а ти гониш хората с импланта си.
- Ще му дам парите си! Всичките, които нося. Повече ще са, отколкото щеше да спечели от насъбрала се тълпа. И знаеш ли, отдавам му заслуженото, защото не само се наслаждавам на песента му, а съпреживявам и болката му. Близка ми е по душа, а с този имплант направих достъпна красотата му само за този, който е способен да почувства и болката му.
Сизиф беше впечатлен. Но по-късно разбра, че Тъга рядко е толкова дълбока. Напротив, оказа се доста повърхностен човек. Освен в изключения като това.
- Защо ме гледаш така? – смутено го попита.
- Приличаш на Радост – отвърна й механично.
- Приятно ми е, казвам се Тъга! – протегна ръка, той я целуна, тя се изкикоти.
- Но това е име на Жива – забеляза го, понеже Съществуващите се раждаха с имената си, а не ги измисляха, както в Системата.
- Съпруга съм на Жив, заразно е.
- На Жив ли?
- Е, почти! Живее като тях, с тях, заблуждава се, че е като тях. Мъртъв е за този свят. Искаш ли да ми станеш любовник?
Толкова агресивно подходи, че Сизиф не знаеше какво да отвърне. Спаси го от неудобството припадъкът на артиста. Тъга се приближи към него, постави грижливо топка сгънати банкноти в шапката му и заби в нея Иглата на щастието и нещастието.
- Подарък от мен! – засмя се. – Сигурна съм, че ще ме разбере.
- Аз не те разбрах – призна си Сизиф.
- Ако бях на негово място, щях винаги да си я слагам, докато птичката ми пее. За да събирам около себе си хора, готови не само да изпитат красотата, а и болката. Така по-дълбоко ще възприемат песента.
(Романът е завършен, авторът търси издател или спонсор за издаването му)